Connect with us

Нашенско

Изповедта на една Българка: Как от златен палат стигнах до старчески дом. И да искам да повторя грешката си, вече нямам това време

Published

on

И да искам да повторя грешката си, вече нямам това време. Но разбрах едно – човек трябва първо да обмисля действията си и чак след това да върши безумия, такива, каквито аз допуснах.

Мъжът ми беше летец и взимаше хубави пари. След пенсионирането си продължи да работи в селскостопанската авиа­ция.

Решихме да вдигнем триетажна къща, да има по един етаж с по четири стаи – за нас и за двамата ни сина. Хем да сме заедно с децата си, хем да сме отделно и всеки да си знае дома. Пък и ние да не им се пречкаме и да не им се месим.

След година и половина къртовски труд къщата беше готова – истинска красота за очите. И точно когато трябваше да се радваме на новото си жи­лище, мъжът ми се разбо­ля и почина. Видях се в чудо, защото още не бях­ме прехвърлили етажите на момчетата. И двамата ми синове бяха семейни, но големият нямаше деца, а малкият се радваше на три. Наложи ми се сама да се оправям с цялата документация, за да уза­коня на всеки каквото му се полагаше.

Когато при­ключих с това, малко се поуспокоих, но тогава възникна непредвидена от мен ситуация.

Моят етаж се оказа трън в очите на снахите. Те на­стръхнаха една срещу друга и срещу мен. Всяка искаше да докопа моето жилище с цената на всич­ко. Обещаваха ми да ме гледат, да ме глезят, само и само да им припиша ета­жа си. И тук направих най-голямата грешка в живо­та си. Приписах го на мал­кия, защото имаше деца, а като компенсация на го­лемия прехвърлих лозето и земите на село.

Започ­на война между двамата братя, подкокоросвани от жените си. В един момент малкият не издържа, про­даде двата етажа и зами­наха цялото семейство за родния град на снахата. Там си купиха голям апар­тамент, но в него, есте­ствено, за мен нямаше място.

Надявах се, че големи­ят ще ме вземе при себе си, но снахата отсече, че щом съм дала всичко на малкия, трябва той да ме гледа. А това, че им бях за­вещала лозе и земи, не влизаше в сметката. Стиг­на се дотам, че ме изпра­тиха да живея в дървена­та къщичка на лозето, ко­ято имаше две стаи. Тога­ва краката още ме държа­ха, но след три години вече ми беше трудно да пътувам до града за про­дукти и лекарства. А сино­вете и снахите не ме по­глеждаха – направо бяха забравили за мен.

Едва тогава разбрах последни­те думи на съпруга си:

„На никого нищо не припис­вай, докато си жива!“ Късно беше обаче да по­правям сторената грешка. Човек трябва да е луд да остане на улицата, при положение че е имал три­етажна къща…

Наложи ми се да ида в старчески дом. Понеже имах хубава пен­сия, а и с половината от пенсията на съпруга ми се събираше добра сума, можех да си позволя поне приличен дом за стари хора, с отлични медицин­ски грижи. Тук намерих приятели, които също като мен се бяха прецакали да се предоверят на обични­те си деца. Вече нямам нищо – само натрупани го­дини.

Не ми остава друго, освен да чакам края, мис­лейки за глупостта, която извърших.

Сподели тази история в Фейсбук за да може повече хора да я прочетат!

Continue Reading
Click to comment

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Нашенско

По мое време пенсионната възраст за жените бе 55 г., а за мъжете 60 и още 20 неща които ги няма днес

Published

on

1.Пенсионната възраст за жените бе 55 г., а за мъжете 60

2.Невъзможно бе да срещнеш бездомник или клошар

3.Здравеопазването беше безплатно

4.Образованието също, като на тези от слаборазвитите райони се даваше възможност да учат в университет и с минимален успех показан от средното училище

5.На младоженците се даваше почти безлихвен заем, на стойност, колкото да си купят нова кола;

6.А помните ли, че опрощаваха заема от по-горе при родено второ дете?

7.Нямаше как да бъдеш безработен

8.Нямаше работещи бедни

9.Стига да искаш, държавата ти даваше земя да я „чоплиш“

10.Консултираше те къде, дори в най-затънтеното село, каква е почвата и какво да засееш с успех там

11.И помните ли, че през цялото време (и преди Указ 56) си имаше „частници“

12.Ако пък се заселиш трайно в Странджа-Сакар държавата поощряваше това с 10 000 лева.

(Повече пари от за една нова кола.)

13.… а да пестиш от храна беше нечувано

14.Ако се появеше масов престъпник, то беше такова събитие, че за него се говореше десетилетие… и повече даже

15.Спомнете си как обяда в заводите (тристепенно меню, с безалкохолно) беше на стойност от 5 до 8 кибрита

16.Никого не „изключваха“ за неплатен ток (а той беше пренебрежимо малка сума)

17.Телефоните се плащаха на три месеца – веднъж.

18.И даже банани ( но в показните магазини и по-скъпи) имаше почти винаги!

19.Нямаше ЧСИ, измами на старци, принуди, вилнеещи мутри, както и нямаше чувство за липса на справедливост въобще!

… това от по-горе вече не можем да го имаме…

20.Днес искаме само да ни оставят да работим и справедливост.

Нищо друго.

И засега е само мечта.

Continue Reading

Нашенско

Стар запазен ученически бележник от 80-те разказва интересни неща

Published

on

Сине,това е моят бележник от 8. клас, който баба ти пази грижливо заедно с всички мои тетрадки, контролни работи и надраскани в час учебници. Както виждаш, аз не съм бил „силен“ ученик. Мисля, че съм бил обаче добър ученик.

Надявам се да е така, защото все още пазя много приятелства със съученици от моя клас. Надявам се да е така и защото пазя добри спомени от всички мои преподаватели. Помня името на всеки мой учител. Помня къде и как е стоял и какво ми е казал, когато ми е писал „Лош 1“, „Слаб 2“ и „Отличен 6“.

Сине, не оценките ще те направят добър човек. Те обаче ще са атестат за това, какви усилия ще полагаш за своето развитие. Те няма да бъдат само оценки за това, колко и какво си запомнил или как си преписал. Те ще за оценки за това какво отношение имаш към живота. Обучението в този етап е част от него.

Уважавай учителите си – те правят всичко по силите си, за да ти предадат целия си опит и знания, които ще са ти от ползва занапред.

Уважавай съучениците си – те са твоите приятели и те са тези, с които ще делиш следващите пет години негодуванието от внезапно контролно, щастието от взет изпит и много други емоции.

За това – бъди умерен в преценката си за хората и не упреквай никой друг, ако нещо не се реализира според твоите планове. Бори се за всяка победа. Тя никога няма дойде даром.

Бъди Човек, сине!

Ангел Ангелов

Continue Reading

Нашенско

Разказ за времето когато народът работеше и макар да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо

Published

on

По времето на Тодор Живков народът работеше и макар да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо. Плюят по социализма, но като днешната скъпотия и мизерия не е имало.
През последните 5-6 години до 1990 г. прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 22 с бурканче или в кофичка.

Краве сиренето беше 2.60 лв. То никога не е било на държавни дотации, а ментета не си и помисляхме, че може да има. Минималната заплата беше 120 лв. (както и моята), но през 1989 г. я направиха 140 лв.

Рибната консерва „Копърка“, символ на студентската мизерия, беше 28 стотинки. Замразената скумрия – 1.20-1.60 лв., според едрината. „Кучешката радост“ беше 3.30 или 3.60 лв. – дето сега ни агитират да умрем за нея. Ама беше от месо, припомня socbg.com.
Бялото вино беше 97 ст. Плодовата ракия – 3.90 лв., сливовата – 4.90-5.10.
Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за това време 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да се купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко.

Нямаше или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. А сега?

По тия времена съм видял само двама неграмотни. И двамата цигани, единият възрастен, другият – син на цигански барон.

Демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор. Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.

Сега сочат с умиление как гражданите някъде на Запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек съвестни.

Едно време млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.

Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.
Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.

Continue Reading
Advertisement

Trending