1.Пенсионната възраст за жените бе 55 г., а за мъжете 60

2.Невъзможно бе да срещнеш бездомник или клошар

3.Здравеопазването беше безплатно

4.Образованието също, като на тези от слаборазвитите райони се даваше възможност да учат в университет и с минимален успех показан от средното училище

5.На младоженците се даваше почти безлихвен заем, на стойност, колкото да си купят нова кола;

6.А помните ли, че опрощаваха заема от по-горе при родено второ дете?

7.Нямаше как да бъдеш безработен

8.Нямаше работещи бедни

9.Стига да искаш, държавата ти даваше земя да я „чоплиш“

10.Консултираше те къде, дори в най-затънтеното село, каква е почвата и какво да засееш с успех там

11.И помните ли, че през цялото време (и преди Указ 56) си имаше „частници“

12.Ако пък се заселиш трайно в Странджа-Сакар държавата поощряваше това с 10 000 лева.

(Повече пари от за една нова кола.)

13.… а да пестиш от храна беше нечувано

14.Ако се появеше масов престъпник, то беше такова събитие, че за него се говореше десетилетие… и повече даже

15.Спомнете си как обяда в заводите (тристепенно меню, с безалкохолно) беше на стойност от 5 до 8 кибрита

16.Никого не „изключваха“ за неплатен ток (а той беше пренебрежимо малка сума)

17.Телефоните се плащаха на три месеца – веднъж.

18.И даже банани ( но в показните магазини и по-скъпи) имаше почти винаги!

19.Нямаше ЧСИ, измами на старци, принуди, вилнеещи мутри, както и нямаше чувство за липса на справедливост въобще!

… това от по-горе вече не можем да го имаме…

20.Днес искаме само да ни оставят да работим и справедливост.

Нищо друго.

И засега е само мечта.

Сине,това е моят бележник от 8. клас, който баба ти пази грижливо заедно с всички мои тетрадки, контролни работи и надраскани в час учебници. Както виждаш, аз не съм бил „силен“ ученик. Мисля, че съм бил обаче добър ученик.

Надявам се да е така, защото все още пазя много приятелства със съученици от моя клас. Надявам се да е така и защото пазя добри спомени от всички мои преподаватели. Помня името на всеки мой учител. Помня къде и как е стоял и какво ми е казал, когато ми е писал „Лош 1“, „Слаб 2“ и „Отличен 6“.

Сине, не оценките ще те направят добър човек. Те обаче ще са атестат за това, какви усилия ще полагаш за своето развитие. Те няма да бъдат само оценки за това, колко и какво си запомнил или как си преписал. Те ще за оценки за това какво отношение имаш към живота. Обучението в този етап е част от него.

Уважавай учителите си – те правят всичко по силите си, за да ти предадат целия си опит и знания, които ще са ти от ползва занапред.

Уважавай съучениците си – те са твоите приятели и те са тези, с които ще делиш следващите пет години негодуванието от внезапно контролно, щастието от взет изпит и много други емоции.

За това – бъди умерен в преценката си за хората и не упреквай никой друг, ако нещо не се реализира според твоите планове. Бори се за всяка победа. Тя никога няма дойде даром.

Бъди Човек, сине!

Ангел Ангелов

„Всяко зло за добро“. Така казват, но аз винаги съм смятала, че в това няма нищо вярно.

И ако някой ме попиташе защо съм настроена така негативно, то бях готова да изредя куп житейски ситуации, в които съм попадала или на които съм била неволен свидетел, доказващи категорично моята правота.

Но ето, че съдбата ме изненада и обърна живота ми на 180 градуса. За да стигна до работата си, трябва да пропътувам от единия край на София до другия. Най-удобното средство за придвижване е трамваят, чиято спирка е буквално пред входа ми.

Вярно, пътувам дълго и няма какво да се лъжем – точно този трамвай е притегателен център за всякакви странни екземпляри. Но открих начин да се изолирам от малкия свят, битуващ в превозното средство. Четях.

И този път, както обикновено, си намерих местенце, разлистих страниците на книгата и се пренесох в друг свят. Толкова се бях задълбочила в историята, че трябваше два пъти да ме попитат нещо, за да разбера, че всъщност някой говори на мен. Обърнах глава и погледнах с празен поглед жената, която ми беше задала въпрос.

– Извинете, не съм ви чула. Какво ме попитахте? – изчервих се от неудобство пред изпепеляващия поглед на дребната възрастна жена, застанала зад гърба ми.– Не ви е срам! Млада жена, а се прави, че не вижда! Това младото поколение за нищо не ставате! – жената извиси глас и успя да привлече вниманието на няколко души. С какво ли я бях нагрубила неволно?

Внимателно се огледах, но трамваят не беше пълен и наоколо имаше поне дузина празни седалки, така че явно не бе това проблемът.

– Срамота! Местата са за възрастните. Липсва ви възпитание! Държавата е виновна за всичко! – отсече жената.

Задаваше се буря. Усетих, че поне двама-трима са готови с удоволствие да се включат в разгромяването на днешната младеж, държавата, образованието, парното, футбола и каквото още се сетите. Драмата явно се оказа за мястото, на което седях. Прибрах си книгата в чантата и се изправих.– Простете, но наистина не съм разбрала, че искате да седнете точно тук – извиних се за пореден път.

Жената седна демонстративно и продължи да мърмори. Но онези, чието внимание беше привлякла, се обърнаха отново напред и забравиха за случката. Тя стисна устни и врътна гневно глава към прозореца.

Пак в същия трамвай!

– Не ви е срам! Млада жена, а се прави, че не вижда! Това младото поколение за нищо не ставате! – извиси се женски глас в кресчендо зад гърба ми.

Обърнах се и… изненада, беше отново същата жена и ме гледаше пак изпепеляващо. Със сигурност не ме помнеше. Без да се замисля прибрах книгата и понечих да се изправя, но тогава усетих мъжка ръка на рамото си.

– Никъде няма да ходите. Стойте си на мястото. А вие, госпожо, просто седнете на друга седалка. Има толкова свободни.

Всяка сутрин се оказвам в трамвая, в който и вие пътувате, и всяка сутрин виждам как си избирате млади жени, за да им вдигате скандал, без да има причина.

Уважавам възрастните хора, но вие просто обичате да правите скандали.Обърнах се назад и видях симпатичен мъж, който я гледаше строго. Притесних се за него, защото обикновено подобни начинания не завършват добре. Очаквах всеки миг да се разнесат гневни гласове в нейна защита.

– Не, не, оставете. Аз ще стана, не ми е проблем – бързо казах.

Тогава чух още един глас – на друга възрастна жена, която седеше по-назад.

– Момиче, стой си на мястото. И аз пътувам все по това време и я виждам как се чуди за какво да вдигне скандал. Проблемът не е в теб. Тя обича скандалите – защити ме другата жена.

Признавам, че никак не обичам да попадам в центъра на вниманието. Може би това е и една от причините да нямам приятелска компания, с която да излизам в петък вечер, да се напиваме почти безпаметно и на следващата сутрин да ме гони махмурлук, да звъня на най-близката си приятелка и да я питам какви съм ги вършила снощи.

Това не съм аз. Ще ме откриете в градската библиотека, на самотна разходка в парка или пред телевизора на дивана у дома в събота вечер, когато всички други на моята възраст се веселят. Не съм от София.

Тук завърших висшето си образование и намерих работа по специалността. През ваканциите се прибирам при родителите си, които продължават да живеят в малък провинциален град. Харесва ми да празнувам в семеен кръг. Имам по-голям брат, който отдавна се ожени и замина на работа в Германия. Понякога се прибира да ни види, но това се случва рядко.

Двамата обаче сме много близки и постоянно си говорим. От известно време майка ми започна да се притеснява, че ще си остана стара мома, заради „тия твои книги“.

А от една година същото взе да ми повтаря и брат ми. Аз обаче не обичам да се срещам с хора, чувствам се неудобно, когато погледите се обърнат към мен.

А в момента в трамвая точно това се случваше. Бях в истинския център на типичен трамваен скандал.

Както и предполагах, половината пътуващи застанаха на страната на „белите коси и срещу невъзпитаната днешна младеж“, останалите им опонираха, че „заради такива като тях нещата не вървят и децата бягат от страната“.

В крайна сметка страстите леко поутихнаха, а и моята спирка наближи. Слизайки от трамвая, видях протегната мъжка ръка. Същата, която бе върху рамото ми. Мъжът се усмихна и ми помогна да сляза.

– Май денят ви не започна много приятно… – продължи да се усмихва той.

– Уви, така е. Благодаря ви, че се опитахте да ме защитите, но нямаше смисъл. Нали видяхте какво се случи? Не обичам скандалите, чувствам се много неловко – започнах да обяснявам.

– Имам предложение и ви моля да не ми отказвате. Може ли да ви почерпя едно кафе? След работа или в обедната почивка? Нали не съм нахален? – попита той.

И аз не знам защо приех поканата. Не бе точно от благодарност, макар да имаше и такъв момент.

Виновна може би беше и усмивката на мъжа, която ми подейства стимулиращо. Казах си, че и аз мога да направя някой път нещо нетипично за мен. И добре че намерих смелост да приема.

С Камен, така се казва той, пихме кафе, поговорихме, а после се разбрахме да се видим отново. Не стана изведнъж. Аз имах твърде много страхове и задръжки, които да преодолявам. Но той бе търпелив. Неговото спокойствие и безрезервна вяра ми помогнаха да се „изхлузя от старите дрехи“ на срамежливо момиче и да поставя ново начало в живота си. За първи път посрещнах Нова година не с родителите си, а с някой друг.

Това бе Камен. На 1 януари, когато всички правят своите списъци с планове за предстоящата година, аз написах само две думи: „Ново начало!“ А Камен се усмихна по онзи негов неустоим начин и дописа моите пожелания: „Ново начало с Камен!“

През пролетта се оженихме, а родителите ми бяха най-щастливите двама души на сватбата. Брат ми шеговито заяви, че ще ни наблюдава отдалеч дали спазваме обещанията да се обичаме. Смело мога да кажа, че ги спазваме вече почти 10 години.

Източник:“Журнал“